Колело

– Ти с колело ли си? – Попита ме на чудесен английски, русолявият, който току що ми бе донесъл бира от съседното помещение на дюнерджийницата, явяваща се спасението ми в този късен час.

Хапвайки, разменихме още две три думи,  за това, какво ме води в този провинциален град, от къде съм, колко време ще остана и все неща късаещи мен. Не беше многословен. Немец.

Поговорих и с турчина, който спретна хапването ми, състоящо се от пица със салам и гореспоменатата бира. Турчина бе удивен от това, че българин говори английски, а той самият не. Дори започна да ми говори нещо на немски, което изглежда пробуди видимо неудобство у мен, тъй като немецът ми преведе въпроса, а именно дали идвам с колело в града. Тогава им обясних, че поради липса на суха пара в джобовете си, умишлено съм изпуснал рейса и вървя пеш към хотела. (6 км) Което всъщност, бе доста странно решение от моя страна, защото любезна жена, която срещнах във влака ме упъти за спирката на която трябваше да слезна, бе готова да ми услужи с монети за билет, тъй като видя че се оглеждам за автомат за пари на гарата. И нямаше да е нужно да се мотая в неприлично време из отдавна замрялите улици на закътано немско градче, като Санкт Леон Рот. Е, както и да е. Бях тук и хапвах. Взех си още една бира и тръгнах сит. Имах още доста. Половината. И въпреки, че и устройството ми за навигация не плаваше в свои води, аз вървях в правилната посока и за около 30 минути пристигнах. Проверих го пак тази малка джаджа – GPS. Ooo, SHIT! Улицата е тази, адреса е точен, но нещо не е наред. Няма хотел. Проверих си txt-a с адреса. Няма телефонен номер за да звънна. Само някакви надписи на немски дето не ги разбирам, но със сигурност не ставаше въпрос за хотел.

– Хъм…. – Само това ми беше в главата. – Хъммм – отново. Но по задълбочено. И пак нищо. Май ще спя на улицата. Случвало ми се е веднъж на Сан Фермин в Памплона, но беше различно. Корено различно – там беше лято и бях в Испания. Сега бе зима в Германия. Валеше дъжд и подухваше северен вятър, а и аз не бях много добре облечен. с по-скоро есенни дрехи. Започвах да усещам острието на студа. И въпреки седемдесет литровата раница на гърба си и 30 литровата на гърдите ми, с общ товар 38 кг, май нямах нещо което да ме спаси от измръзване. Въртейки се като обран, чух някой зад мен да подвиква нещо. На немски разбира се. Бяха момче и момиче в оранжав микробус, които упорито ми говореха нещо. Отвърнах им, че не говоря езика им и разговора потръгна, вече на английски. Интересуваха се дали имам нужда от помощ. Разбира се, че имах. То си личеше от далеч. Бяха чували за мястото което търся, но твърдяха, че от дълги години не работи. Изтръпнах. Трябваше да имам уредени нощувки по време на хандбалната среща, за която бях пратен там. Попитах ги дали в града има работещи хотели, а те от своя страна ми предложиха подслон при тях. Възразих. Момчето предложи да проверим целта ми за наличие на живот. Оказа се, че не съм за зелен хайвер. Някой отвори металната гаражна врата пред която стояхме и момчето набързо обясни какъв е случая. Имах стая. Почудих се как да се отблагодаря на спасителите ми и предложих да свием коза който по-рано през деня премина през няколко митнически проверки без да бъде забелязан. Майкъл, момчето, беше объркан. Реши, че го питам дали може да ми намери и неохотно ми предложи да ми даде малко. Аз настоях, повтаряйки предложението си. Разбрахме се да се видим след 10-ина минути, толкова, колкото ми бяха нужни да видя стаята и да си оставя багажа. 7 минути по-късно бях долу с бира в ръка, предвидливо закупена по-рано в дюнерджийницата.

Къщата в която живееха моите спасители беше в ремонт, тъй като бе доста стара. Влезнахме в основното помещение. Имаше доста потенциал. Разчупено. С камина. Големи прозорци. Беше страхотно.

Те направиха набързо място където можем да седнем и да поставим бирите си. И започнахме да разговаряме за нещата от живота. Свихме един. Втори. Бири…

Малко преди да си тръгна, Майкъл ми предложи:

– Бранко, ти защо не вземеш моето старо колело? Паркирано е в градината пред вратата.

Аз се стреснах. Дали заради поддатливоста към параноя в този момент или неучакваното гостоприемство от тяхна страна. Вихрушка от мисли върхлетя главата ми. Първо немеца в дюнерджийницата, после турчина, а сега ти тези двамата. Какво се случва в този град? Защо всички говорят за колело? Дали някой като мен не е бил преди в подобна ситуация и не го е ползвал? А дали всичко е било наред, ако е било така? Няколко секунди бях в шок, но в последствие приех предложението.

Събудих се рано сутринта. Хапнах и излезнах. Нямах търпение да подкарам колелото с което ми бяха услужили.

Улиците бяха още полумрачни и лека мъгла се разнасяше от вятъра. Аз прелитах трез тях кято нощна птица. Беше страхотно да карам колело. Хората покрай които минавах кимаха с глава и дори поздравяваха. Колелото свърши чудесна работа. Дори съм сигурен, че без него ме учакваха само проблеми и недоразумения. То бе като моя пропуск за този град. Разрешението ми да пребивавам. Пазителят ми.

В крайна сметка аз бях с колело!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *